Гръмовната новина, тиражирана от в. „24 часа”, че топ аферистът Мирчо Петов – Циганина, е починал, без никой да разбере, втрещи целия бизнес елит. Оказа се обаче, че това изобщо не е вярно. Мирчо Петров е жив, макар че наистина не е в добро здравословно състояние, установи „Уикенд”.
Днес някогашният милионер крее беден като църковна мишка. Аферистът, който бе част от подсъдимите за източване на внушителните 22 млн. лева от Държавния резерв чрез далавера със зърно в периода 2002-2004 г., е потънал жестоко с финансите през последните пет години, разкриват негови познати пред „Уикенд”.
Далаверите на Мирчо Циганина бяха обект на разследване цели 14 години. Хитрецът беше арестуван като лидер на престъпната група за източването на резерва през август 2006 г. Освен Циганина, на подсъдимата скамейка седнаха още осем души. Сред тях беше и бившият шеф на Държавния резерв Станислав Копаров. Важно уточнение е, че и преди, и след като го пратиха в килия, Петков беше свързван с финансиране на партии. Разследването продължи година, но делото на всички инстанции отне цели 13.
Начело на тарикатите, измислили схемата, през която се превъртат милиони, според прокуратурата стои бизнесменът Мирчо Митюв (изписан в част от фирмите си в Търговския регистър и като Митьов) Петков. Всички обаче го знаят като Мирчо Циганина – прозвище, което го вбесява и дори плаши медии със съд не заради разкритията за далаверите му, а заради това, че го наричали „с обидно прозвище”.
Сега, поради изтичане на давностния срок, се слага черта на процеса, който и без това се точи с години. Държавата също никога няма да си върне източените от бандата 22 млн. лева. Част от подсъдимите са покойници, а оживелите са напълно банкрутирали.
Самият Мирчо Петков има биография на международен авантюрист. Появява се на бял свят в плевенското градче Койнаре, известно като родно място на комуниста Пеко Таков. Баща му е тракторист, майка му – домакиня. Покрай бригадирското движение се запознава с Румен Петков, но твърди, че никога не са били близки.
Първата държавна работа на Мирчо е управител на стол, домакин и секретар на гимназията в Койнаре. След това става счетоводител в кметството, началник „Снабдяване” в предприятие в Червен бряг и малко преди промените заминава за Русия. Явно с дебели връзки, понеже от 1987 до 1990 г. работи в Москва в „Главболгарстрой” като началник на складова база, а след това и на „комунално-битовото обслужване”. Издига се до временен зам.-управител на държавната „Главболгарстрой”!
С Москва се разделя през 1990 г. Според митове, които не са опровергани и досега, преди това има кратка схватка със
страховития мафиот Вячеслав Иванков – Япончик
Официалната версия е, че не се разбрали за някаква дребна далавера. Притиснат от гнева на руския кръстник, Мирчо намира сигурна защита при ексцентричния руснак Андрей Смирнов, бивш офицер от руските войски в Германия, а след перестройката – бизнесмен в Рязан, собственик на охранителна фирма, в която служителите са все ексслужители от КГБ. Вероятно това не са празни приказки, защото Смирнов и неговите приятели от КГБ успяват да потушат разправията с безмилостния Япончик.
Мирчо Петков отлита от Москва и в София регистрира частна фирма. Започва по негови думи да изнася храни, цигари, дрехи, алкохол за Русия. Факт е, че в онези години руският пазар е гладен, но пък колцина са българските търговци, които могат да работят спокойно там!
И още нещо любопитно, Петков приживе винаги подчертава, че по онова време работи с кредити и никога нямал проблеми нито да ги изтегли, нито после да ги върне. На пръсти обаче се броят бизнесмените, които с такава лекота вземат милиони долари заеми от банките, като повечето от тях, както е известно, са свързани с ДС и БСП. Така че версията, че е бил самостоятелен и не е имал мощен партиен гръб, доста издиша.
„За мен до 1992 г. не се знаеше нищо” – обяснява Мирчо Петков в едно от малкото си интервюта, които дава преди години. По негови думи от данните на митниците изведнъж станало ясно, че неговата компания „Миомит” едва ли не държи стокообмена между България и Русия. Това според него поражда нездравия интерес към личността му, още повече че в онези години стокооборотът на фирмата му е над 100 млн. долара.
Кой, ако не Мирчо Петков ще е на върха на търговията с Русия?!
По негови думи веднага след тези разкрития е налетян от данъчни. „Тогава се запознах с Иван Костов, той беше министър – продължава разказа си бизнесменът. – Събудих интереса му. Някакъв от Койнаре държи стокообмена между България и Русия! В тези години, ако трябва да бъда точен, едва ли имаше в България по-богат човек от мен. Никога обаче не съм парадирал с това!”
В онези години, както е добре известно, силната фигура в България е Андрей Луканов, а корените на неговата комунистическа фамилия са от Плевен. Мирчо обаче се кълне, че едва ли не те не са се познавали. Признава обаче, че се срещат – официално – при посещението на Теодоро Петкоф. Видният икономист, син на български имигрант във Венецуела, отсяда в резиденцията в Правец, която се държи от Мирчо Петков. Луканов пристига на вечеря. Така бизнесменът от Койнаре се запознава с кръстника на българския преход.
Дали това е единствената им среща вече е трудно да се каже.
Борческите групировки, които в онова време са бич за повечето фирми в страната, обаче не си и помислят да рекетират Мирчо Петков. Имат му уважение. Той пък на свой ред участва в създаването на „Защита”, формацията, която ще брани бизнеса от мутрите. В нея е един от най-близките му приятели – доцентът по административно право Цветан Цветанов, който тогава е шеф на БСФС и на спортния тотализатор, а също е и председател на Федерацията по таекуондо. Двамата са близки като братя. Цветанов обаче е една от първите публични фигури, застреляни в началото на прехода, като убийството му не е разгадано и досега. Покрай „Защита” Мирчо Петков се запознава и сприятелява със Слави Бинев, тогавашния прокурор Лилко Йоцов и разбира се, с Иван Палчев, по онова време депутат и основател на формацията.
В онези години бизнесменът, който върти търговията между България и Русия, не забравя и руския си приятел Андрей Смирнов. С един от първите кредити – над 1,2 млн. лв. от „Балканбанк“ Мирчо купува облекла от тогава все още живата трикотажна фабрика „Боряна” в Червен бряг и му ги изпраща в Рязан. Уговарят се да работят на бартер – Смирнов се разплаща с хладилници и телевизори. След години, ако се вярва на думите на Петков, той започва да работи и с друг руснак – не кой и да е, а олигарха милиардер Роман Абрамович, по-точно с неговата фирма от Санкт Петербург – „Автомост”. За нея Петков изнася мотокари, стрели за строителни кранове и машинни части.
Освен че върти бизнес за милиони, Мирчо слага ръка и на резиденцията в Правец, бар-вариетето „Шатра” и шивашката фабрика „Боряна”. Според клюките в онези години натрупал покрай туристическия си бизнес в родното място на диктатора Живков впечатляваща библиотека с
компрометиращи записи на големи излагации
на новоизлюпения български политически и бизнес елит.
Андрей Смирнов също се подвизава из тези среди. „Всички в Правец знаят, че Андрей с години стоя на яслата на бате Мирчо” – ще каже години по-късно Петков. Двамата обаче така и не успяват да съхранят приятелството си. Всеки от тях има своя версия за фиаското. Преди години точно Андрей Смирнов повдига завесата около сравнително непознатия за широката публика Мирчо Петков. Руснакът твърди, че той го измамил със солидна сума.
Версията на някогашния му приятел обаче е точно обратната. „Със Смирнов сме подписали общо 11 протокола – отдава се на благи спомени Мирчо. – След като приключихме бизнеса, той ми поиска 2 млн. долара назаем. Щял да прави фабрика за бира. Казах му – не! Тогава заяви, че му дължа 2 млн. долара. Викам – моля, и му теглих една звучна българска майна. Това беше през 2003-2004 г. и оттук започнаха моите проблеми!”.
Ексцентричният руснак Андрей Смирнов на свой ред носи в медия, а също и в прокуратурата дебели папки с документи. В тях са описани невероятни схеми, с които Мирчо го е излъгал. Разправията между тях е официално за въпросните над 2 млн. долара, неофициално – за много повече.
В един момент през 2005 г. Мирчо Петков получава обрив по цялото тяло. По-късно той ще каже, че това е опит за убийство и ще посочи само инициалите на поръчителя – А.С. Признава, че не споменава цялото му име, понеже не може да извади доказателства. „Поставиха ми диагноза васкулит. Започнахме лечение, но обривът се разпространяваше по краката” – обяснява Мирчо, който
веднага заминава да се лекува във Виена
Преди това в София лекарите са отхвърлили версията за отравяне. Във Военна болница го питат взима ли наркотици. „Какви наркотици? През живота си не съм взимал” – контрира Мирчо. „Лекарите започнаха да не изключват варианта за отровата, но знаят, че по закон, ако има такова нещо, трябва да уведомят МВР. Това си беше опит за убийство. Аз ги разбирам – ще каже години по-късно Мирчо Петков. – Те не можеха да овладеят процеса. Отровата агресивно се разпространяваше. Казваха, че такъв случай в България няма. Оказа се, че такъв вид заболяване няма и в алергологията. Реших да потърся връзка с лекаря, лекувал украинския политик Юшченко в Австрия – професор д-р Михаел Зимпфер. Заминах при професора във Виена през 2006 г. Той каза: „Много късно идваш”. Направи ми изследване. Обясни: „Имал си късмет”. Веществото, което откри, е подобно на погълнатото от Юшченко – отрова с късно действие. Според професора ме е спасило това, че съм погълнал много малко. Отровата поразява вътрешните органи. Имал съм късмет – ударило ме е в краката”.
Мирчо Петков е спасен като по чудо от лекарите във Виена. Веднага се понасят слухове, че може да е отровен, за да бъде
премахнат като неудобен свидетел
и участник в източването на Държавния резерв. Той обаче е категоричен, че покушението е с руски поръчител. Посочва като доказателство, че веднага след като се разчува, че бере душа, в офиса му започват да идват изпълнителни листове и запис на заповеди, уж „подписани” от него – за 1 млн., за 2 млн. „Дължал съм един милион на някоя си Мила, не знам колко милиона на Андрей… Това ме наведе на мисълта, че може да съм отровен нарочно. Той си мисли, че като си замина, ще прибере всичко. Малко преди тази атака започнах да си прехвърлям фирмите на близки.”
Андрей Смирнов обаче също не стои със скръстени ръце, покрай непрекъснатите му сигнали постепенно излизат схемите, по които е източван Държавният резерв. В тях са намесени бившите му директори, а също и фирми, с които Мирчо Петков е имал тесни контакти. Близка приятелка на Андрей Смирнов дори се кълне, че подставени лица подписвали документите, а Мирчо прибирал парите.
Версията на Петков е на другия полюс. Той казва, че при него идвали хора, които искали да продадат жито, а той им търсел купувачи. Намирал клиенти в Испания, където междувременно е преместил семейството си. До края на живота си Петков настоява, че е бил само консултант по сделките. Приживе той повтаря, че иска да има съдебен процес за източването на резерва, понеже само така ще може да докаже, че е невинен.
През 2017 г. след 7 години мотаене из съдебните зали Мирчо Петков беше осъден на три години за източването на Държавния резерв. По делото са разпитани над 500 свидетели и експерти. От 9-те подсъдими сега е жив само Васил Цоканов, един от бившите директори.
През последните пет години обаче Мирчо Циганина прогресивно потъвал финансово. Бизнесът му пропадал и заради запори във фирмите му, които следвали един след друг. Според източник на „Уикенд”, някогашният международен аферист и милионер напоследък е беден като църковна мишка, и има дългове към различни лица и фирми за около 5 млн. лева. Някои дори подозират, че Мирчо сам е пуснал слуха, че вече не е между живите.
Как ошушкаха зърното от Държавния резерв
Как стана източването на Държавния резерв? За тази врътка е писано, писано, писано, но си струва пак да бъдат припомнени основните факти.
През пролетта на 2002 г. тогавашният шеф на резерва Станислав Копаров изпраща молба до Междуведомствения съвет по въпросите за резерва да разреши деблокирането на 60 000 т пшеница с цел опресняване. Зърното трябвало да се даде на съхранение за една година на частни фирми, а резервът да „освежи” своите запаси. Без да дочака решението на съвета обаче, Копаров обявил два търга за избор на фирми, с които да извърши търговия чрез т.нар. стоково кредитиране. Явяват се доста кандидати, но шефът на резерва избира 22 фирми, две от които са на хора от обкръжението на Мирчо Петков.
Дружествата подписали договор с резерва, като се задължавали до 10 дни да предоставят банковите гаранции. В документите бил посочен и 6-месечен срок, в който дружествата трябвало да върнат пшеницата в бази на резерва.
Десет дни след подписване на договора обаче нито една от фирмите не дала изискваните в договора документи. Сторили го няколко месеца по-късно, но с напълно фалшиви банкови гаранции.
Въпреки липсата на документите между 20 и 30 май 2002 г. хората на Мирчо Петков получили 18 000 тона зърно от Държавния резерв. Шофьори на дружеството го откарали във Варна, където на пристанището ги чакал чуждестранен кораб. Зърното трябвало да бъде натоварено и да отпътува зад граница, където да бъде продадено.
Но танкерите се оказали полупразни, тъй като въпросните 18 000 т не успели да запълнят хамбарите. Заради това чужденците поискали да купят още пшеница, за да не правят празни рейсове. Копаров по спешност организирал трети търг, на който избрал още няколко фирми, 8 от които отново били на хора на Мирчо Петков. Така в схемата участвали общо десет дружества на Циганина.
Междувременно обаче срокът, в който зърното трябвало да бъде върнато в бази на резерва, изтекъл. Мирчо Петков наел чрез подставени лица няколко хамбара из страната и стоварил там една малка част от пшеницата, вместо където й е мястото – в бази на резерва.
